Пияни и голи

Да започнем с последното ни безумно приключение, което нарекох пияни и голи за да подскажа още със заглавието за колорита на случилото се. И така - историята.

На 30-ти декмври 2008-ма година група ентусиасти, разбирайте туристи, тръгнахме в посока на село Сенокос в Пирин, където планирахме да посрещнем новата 2009-та година, ако такова събитие изобщо се случеше в предвид финансовата и всеобща ментална криза в т.н. ни общество.

Всичко започна много семпло и спокойно, което винаги е доста плашещо, имайки представа за какви личности става дума в изложеното писание. За селото се движехме два автомобила и общо четирима души. Част от групата вече беше пристигнала и се наслаждаваше на лютата ракия и суровата туршия на бай Стефан (собственик на уютното ни убежище) . На нас се падна не дотам добрия шанс да се катерим по заснежените пътища на Пирин след заник слънце. Това се оказа, че може да се преодолее по един не дотам сложен начин. Моят водач ме предупреди, че спираме ЗАДЪЛЖИТЕЛНО в първото село за да "заредим". Подминах това с идеята, че явно това е някаква тукашна традиция, която следва да се спазва, ако човек не иска да има три години нещастна любов или нещо от сорта. Какво беше изумлението ми, когато го видях ухилен до уши да излиза от хоремака на селото и да носи четири бири - за всеки по една.

Само за да стане ясно на уважаемия читател, целия ден четох карти на района, търсих си вериги за колата с идеята да съм подготвен за това сурово място, бях заредил всички възможни резервоари на колата, кой каквото може да носи, само и само да мога да стигна до заветното място, където отивах за първи път. Имах и няколко шишета с минерална вода, всичката надървена от минусовите температури, но все пак вода за из път. Заредени с по бира в ръка и волан в другата продължихме нагоре по планината. Оказа се, че това е начинът да се преодолеят безброините завои и изкачвания по нашия път.

Пристигнахме на време, не всички бяха пияни и ни познаха почти веднага след като се поразсъблякохме и се приготвихме да се включим във веселието, което ни беше подготвил Жоро. След като си поръчахме задължителните ракии и туршия и се поздравихме, както ние само си го можем - с на здраве. Бяхме се събрали всички - Теодора, която пътува със Сашо в другата кола, Нина, която ми прави компания, за да не заспя до като дойде бирата, Снежана, както винаги с блеснал поглед и добро настроение, Силвана и Джони - напълно бастунизирани в очакване на нашите светли личности, Косьо с цялото си семейство, които идваха от Безбог, където бяха карали ски, а не като нас коли по снега.

Няколко часа на сладка раздумка и червено винце се оказаха напълно достатъчни за да решим колко добре би било да идем до съседното село на минералните извори, да се избаняме и да сме чисти за новата година, ако рече да ни изненада и дойде по някое време между питиетата. На вън не беше студено, само минус 15 градуса, като в сравнение с педесетте на ракията си е нищо. След петнайсетина минути дрифтове с колата, шестимата дръзнали се оказахме на паркинга, колко силно казано, пред баните. Истинско стъписване настъпи от гледката пред едната. Отпред имаше поне десет души, които си чакаха реда и употребяваха увеселителни напитки за да намалят въздействието и усещането от околния студ. Тази гледка обаче не уплаши душите наши и ние се запътихме към "мъжката" баня. Нарича се така поради по-ниската температура на минералната вода, но за нас се оказа чудесна, пред вид смразяващия студ отвън. Изкарахме повече от час в шляпане и киснене в приятната и топла вода. Имаше търсене на загубени из банята, което се прави най-вече с опипване поради страхотната пара и мижавите четиридесет свещи илюминации на локалното осветление. Иначе казано си изкарахме чудесно и шумно както ние си го умеем, с много смях и настроение.

Върнахме се за да си довършим започнатото като уважаващи себе си труженици, които не оставят делата си недовършени. Не, че беше три часа и всички останали от групата не си бяха легнали. Не. Само бай Стефан ни чакаше защото знеше колко сериозни сме и че няма да си оставим работата по средата. Отдадохме се на задачите си, като най-вече се предпочиташе винцето с драни мезета. Жоро освободи бай Стефан да иде да поспи навреме. Ако бяхме изчакали още час, нямаше да може да разбере какво му обясняваме и щеше да се наложи да му показваме. Бяхме стигна до една много устойчива фаза, в която всеки нещо фъфли, а другия кима разбиращо и доразвива тезата на своя си език.

Когато усетих, че само Жоро ме разбира, а аз самия вече не се разбирам какво му обяснявам реших да си легна. Имах идеята на сутринта да стана много рано, преди изгрев и да пощракам малко, но за това после. Легнахме си малко преди 5 за да можем да обмислим всичката информация, която си бяхме обменили. Аз като истински юнак трябваше да споделя стаята на Снежето, което се оказа една доста тежка задача за нея. Следствие рязката температурна разлика между банята и извън нея, бях с запушен нос и за Снежа не оставаше нищо друго освен на всеки 15 до 20 минути да ми дава технологична почивка на рязането на метериала. Хубавото беше, че за следващата вечер щях да имам повече публика, очертаваше се да спим четиримата, ние с Снежана и Нина и Теодора. Каква задруга, а? Аз си режа, момичетата отнасят готовата продукция.

За последно си погледнах часовника и той показваше 7:20. Снежана изглеждаше уморена и имаше вид на недоспало момиче, независимо, че си беше легнала преди повече от пет часа. Реших да я освободя от това бреме и да изляза да се поразходя. На пръсти, като героите от мултфилмите се измъкнах, като не забравих да си взема раницата с апарата и статива. Щеше да е малко странно да изляза да снимам без нея, но аз явно в присъствие на духа съм постъпил правилно. В смисъл не бях взел раницата на Снежка. Иначе можеше да се гримирам, та да не плаша туземното население с безумния си вид.

Минах най-напред през кръчмата, където вече имаше трима мъже, вероятно местни колеги - фотографи, които за разлика от мен си бяха поръчали малките ракии и си раздумваха на воля. Тази гледка премина през съзнанието ми като месомелачка и всички спомени от отминалата нощ се превърнаха в гротесков колаж, като най-отгоре бяха картини от банята, кани с вино и други такива сцени от отминалата нощ. Потръпнах от гледката, но поздравих - добро утро. Те ми отвърнаха с изненадваща жизненост от което се усъмних дали наистина са като мен фотографи, станали рано да снимат селото по изгрев или са просто жадни кибици на първо питие.

Попитаха ме с голяма доза съмнение къде съм тръгнал с тази раница. Отговорих. Тогава единият туземец каза, че навън е адски студ. Бях погледнал топлометъра отвън, показваше някакви минус 16. Кого ще плашат тея другари? Те не знаят колко може да е мотивиран един фотограф-любител, че и турист на всичкото отгоре. Прочел безумието в очите ми обаче, селянинът продължи в тази посока, като разказа и страшна история за да подкрепи тезата си. Та излиза той сабале и гледа - страшен студ. Навън пълно мъртвило. Нищо не се движи. Не може. Студено е. Но се забелязва птица, която размахва криле във вздуха и след няколко маха се струполява вдървена на земята. Много е студено.

Аз излизам. Решен и непреклонен. Селото ме чака, слънцето - не. Вадя дядо Канон и се радвам, че не е като птицата да се строши от студ. За ръцете ми няма да пиша. Те паднаха и се строшиха та снимах малко. Заслужаваше си мръзненето. Изгревът беше уникален. Нащраках десетина кадъра и реших, че разходка от един час е предостатъчно, имайки пред вид какво течеше без мен в кръчмата и какво от носа ми. Бях на края на селото, снимах табелата и с това моята мисия приключи. Да обясня, снимам надписите защото съм доста мързелив, а това е начин, лесно да сложиш надписи в албумчето с картинки. Проста работа.

Ниската температура и представата за топлата механа ме накараха доста бързичко да си събера партекешите, разбирайте статива и Канона в торбата и със скоростта на рекордьор по спортно ходене, за няколко минути се оказах до камината с чаша в ръка и кана на масата. Тримата кибици си бяха все така пред чашите. Все пак беше 31-ви декември и трябваше да се празнува. Стопанката ми обеща чорба след час, което по моите сметки си беше доста винце.

Първи се появиха малките скиори. Ядоха мекици. Включих се и аз. Няма по хубаво нещо от домашно сготвените мекици. Може би само чорбата ги бие, но още имам съмнение по този въпрос. Всеки ден имахме по един казан с чорба, някои от дните имаше и по два. Пилета мреха, петли, топчета, свине, риби, страшно заколение беше. Добре, че стопаните го правеха дискретно, та не станахме свидетели на тази Голгота в наша чест. Само някъде дълбоко в съзнанието ми си представях как се колят всичките тези животни и след няма и час са на масата ни.

Косьо и жена му умуваха дали да ходят пак на Безбог да карат ски, но се оказа, че са леко настинали и ще продължат да мислят ядейки мекици и пиейки мляко. Аз си чаках чорбата, която си струваше чакането, излапах две и бях особено доволен от себе си. Сега вече можеше да си поръчам още винце и да си чакам приятелите да станат кой от сън, кой от поредната смяна в цеха за обработка на дървесина.

Към десет се появиха Джони и Силвана. Имаха съмнително свеж вид. Явно снощи освен че се измъкнаха от ходене до банята и са си легнали на време. А може да са имали и късмет да са се къпали в банята на хотела. Защо и как обаче са спали при този промишлен шум сутринта, създаден от запушения ми нос и цялата ми гърлова паст, не зная. Може би просто като спят нищо не чуват. Иначе нямам обяснение. Единият от селяните каза, че чул адската сеч сутринта, но си помислил, че е фадромата, която чисти снега и се успокоил. Хубаво е на село. Всяко нещо си има обяснението. А и виното спомага да се преглътнат малките несгоди на този вид туризъм.

До обяд се събрахме и с мъдростта на утрото решихме: ще идем да видим вековния бор. За него легендата е , че е от римско време. Легенди, няма да се коментират от лаик като мен. Аз все пак съм по-млад, римско не го помня. Добре закусили и почерпени се втурнахме към следващото приключение - да посетим местността Ширината. Хубаво място, лабави туристи. Нема и един час влачене по пътеката, видяхме бора и айдееее назад. И защо? Бай Стефан нямаше друга работа освен да ни чака. Но не. Там - на маса. Да не "земе некой да се изпОти, опазил ни Бог! Та леко подгряти се прибрахме да си допочинем, щот" се бяхме умОрили от Одене.

И пак мезета, чорби, кюфтета, вино и други шедьоври на местната кухня. Както през цялото време, бай Стефан е на висота, кухнята е перфектна, всичко се прави на момента. Ядем пастърви. Уловени са в двора на Стефан, където има развъдник. Много удобно. И под ръка по всяко време.

Някъде по това време идват и другите туристи, които ще празнуват заедно с нас. Цветна група от десетина души, силно мотивирани да ни покажат как точно се празнува. Това в случай, че ние сме забравили или пък искаме. После се оказа, че няма значение дали искаме. Имаше значение желанието. И те го показаха. Тази демонстрация обаче докара наш Джони до прединфарктно състояние. Беше толкова впечатлен, че хората се веселят, че искаше по всякакъв начин да се присъедини към това тържество на изтънченото им веселие, че забрави и за нас и за очевидния факт, че най-вероятно ще дойде Новата година.

И тя дойде. Колкото и да не вярвахме, дойде и тогава юнаците от другата група ни организираха нарочна заря. Не беше голяма. Скромна. Гърмеше се в продължение поне на половин час непрекъснато най-малко от пет души, помислих, че са сапьори от мините на Бобов дол и са отмъканли месечна дажба амонит и други взривни материали, за което ще ги осъдят на вечно лежане в дебрите на мините. Всички се готвим да дадем първа помощ на някой пострадал с огнестрална рана или шашка динамит. Чакаме. Тътенът продължава. Ние сред яки гръмотевици и заря праснахме дунавското. Аз го играх фотограф, но имаше и танцьори. В същност, танцьорите мааха непрекъснато, независимо от възрастта си, музиката, прогнозата за времето, независимо от час и настроение. Абе - веселба. Само наш Джони не можа да разбере как се случвва таз" работа и това веселие, та все искаше да се приобщи към другата група, където да се вреже като камикадзе на последна мисия.

Без да суетим стана 0:30 и ние се заоглеждахме въпросително един друг. Малко след това две коли и десет души се оказахме на път по посока на близкото село. Там, в женската баня ни чакаха трима непознати, едно момиче и две момчета. Още с влизането ни предупредиха- никакви гащи в банята. О"кей, речено-сторено. Жоро нагласи лап-топа, усилвателя, колоните ги сложи вътре при басейна, та да се чува хубаво. Аз галих жиците та да се чува добре. После почнахме да палим десетките свещи и да ги слагаме по стените. Всичко започна с "Зора йе" пусната на шест от четири възможни. И така, в един и нещо ние голи и пияни се пльоснахме в басейна за да си направим кефа по нашему. По някое време момичето, което не познавах, но изглеждаше страхотно на мъглявата свелина на свещите дойде и ме попита:

- Абе какви сте Вие!? Дойдохте, запалихте всичко, вдигнахте мястото във въздуха с тая патардия.

Аз отговорих скромно, че сме неизвестни системни админи, които търсят място за изяви на обърканите си съзнания. Тя не ме разбра. Разбра ме обаче приятелят и, които търсеше кои му е спукал дюшека в тази дандъния. Разказах му, че свещите са го подпалили и той се съгласи, че трябва да се внимава повече с огъня. Отиде, взе си бирата и дойде да се чукнем. Към четири, когато си затръгвахме, целите набъбнали и гъбясали от водата отвън и къркането отвътре, Сашо реши да се занимава с приложна физика. Както си беше нарамил колоните реши да докаже на практика закона за гравитацията и се оказа на земята заедно с цялото оборудване, което носеше. Освен това, следствие на все още действащите закони на физиката, изненадващо за всички беше получил и бордюрна аркада. Десетка. Но така е, всичко се плаща. Аз си загубих ръкавиците, не знам защо при минус петнайсет градуса те бяха в джоба на якето ми.

След това Жоро закопа Аудито, та го спасявахме посред нощите. Не беше трудно. То Аудито е лека кола, нема два тона, вдигнахме я на ръце и я метнахме на пътя пред невярващия поглед на ди-джея. След тава поредно предизвикателство си помислих: ми то с хора като тези човек може и да седне да си пийне, че и да се повесели. Потеглихме към седалището с поохладени страсти-времето пак беше доста "ладно и след тричасовото шляпане из банята имах нужда от свежа напитка. Разбирайте, че си тръгнахме само защото къркането и цигарите свършиха. Жоре, Саше, следващия път ще идем с повече та да не страдаме отвън. Иначе нашите стопани ни чакаха. Както обясних те имаха пълно доверие в нас. В 5 часа бяхме на познатите ни места, масата ни чакаше, както я бяхме зарязали. Стопанката внимаваше нещо да не свърши, позната картина. Само аркадата на Сашо беше нова. Но пък на него му отива. Юнак без рана не може. Пихме докато всички забравихме какво празнуваме.

Другата група беше отшумяла, но сигурно са се зарадвали на музиката. Надявам се. Беше стилна. Не някаква обикновена и скучна. Стил. Сигурно си легнахме след седем. Не знам. От многото вълнения часовникът ми показваше различни числа, които не можех да разбера, но най-вероятно бяха на непознат език. Нали си го нося от Белгия, те там български не знаят.

Станах рано, Снежка вероятно ми беше правила магия, ляла ми е куршум, душила ме е или е предприела друга някоя техника защото се събудих с желание да правя нещо. Направих го. Отделителната ми система много внимателно си пазеше всичко любимо и не го даваше по никакъв повод повече от един ден. Олекна ми като че бях свалил няколко кила, дай Боже всеки му! Даже успях да се уредя с празна баня и да се освежа. Ведага се заех да си набавя изгубеното като влязох в кръчмата. Там живееха Силвана и Джони. Обсъждаха. Без да се разсейвам си заръчах винцето, а те ме въвлякоха в многословното им утро. Отново чорби, отново филий, отново разсъждения. Умни. И винце. Имайте вяра във винцето. Така каза и Кметът. Може да Ви спаси от всичко. Дори от незадоволени туристи.

Спасение. Отиваме в село Брежани да гледаме Бабукери, разбирайте кукери. Ще ни води кметът. Гледаме. По пътя обратно спирам защото сърце не ми дава да продължа. Гледката е уникална. На разклона сме за местността Свети Мина. На билото. Направих някакъв опит за панорама, добре, че Румен се включи та да я събере защото аз още съм тъп и не мога сам. Пътьом минаваме през село Мечкул. Там кметът ни е подготвил следващата изненада. Ще посетим тамошната черква. Силата обаче не е нас. За да влезнем се налага да разбие катинара, запекъл се е и не се отваря.

Разбиваме. Влизаме. Интересно място, интересн начин да го посетиш. Бях влизал в църква и преди, но с взлом - никога. Ще гледам да се поправя, хареса ми. Интересни книги, някои четат. Който може. Който не - снима. Селото е голямо, поне десет къщи са обитаеми. Не съм сигурен, ще питам кмета следващия път. Прибираме се, позната картина, маси, пейки, суджуци, кани - криза, няма как. Чака ни другата компания. Купон ще е. Пак. Този път в компанията на двама кмета. Започваме малко несигурно. Апетитът обаче с яденето идва. Танците идват веднага след това. Поръчки за пиячка, мезета, музика, светлина за фотографите, бомби и гранати за сапьорите валят като снега отвън.

А отвън вали като в приказка. Бавно, методично. Няма тръгване утре, няма.

Решавам: ще си легна по прилично време, утре ще карам, трябва да съм свеж. Правя го в един и нещо. Момичетата се забавляват с двамата кмета-монаси. Монаси са, както те се изразиха, с тея бабички от селото нищо не може да се случи.

Спя повече от два часа. Идва си Теодора. В четири часа. Преди нея Нина и Снежка са се прибрали и си обсъждат детайли от току-що приключилото тържество. Нина се оплаква, че спя и това може да е фатално за техния сън, както и за добитъка в селото. Рибарника е далеч, а и рибите не могат да избягат, за тях няма страшно. Шумът може да се измери, но не и да се понесе. Кучета лаят изплашени. Сняг вали навън. Теди внася студ в стаята, така, че двете електрически печки изстиват на секундата. Била е навън по риза. Доста време. Синя е на светлината на ламбата. Но има отенъци, не е само турско синьо. Цари притеснение. Аз утихвам за малко. Момичетата си лягат и очаквам това да е краят на разговорите. Не е. Има още неща да науча. Интересни. Хубаво е, че вече не забравям. Не помня нищо.

Заспивам, а момичетата се събуждат. Така се редуваме до към девет. Снежана е увита около мен като лоза по арматура. Трудно се измъквам без да я събудя, все пак искам и тя да поспи малко. Излизам да се порадвам на свободни баня и тоалетна. За двадесет и кусур човека е чудо, че мога да се вредя, добре е, че ставам рано. Засичам последния от нощното парти, който излиза сънен и отива да си дреме.

Отивам в кръчмата, а там всички са като в филм на Фелини. Застинали и набръчкани, както ги видях първия ден, с чашка малка ракия пред тях, говорят си, поздравяват ме. Отвръщам, учтив човек съм. Ново е само лицето на даскала по география. Ново за сутрешните ни срещи. Иначе известна личност. Час след час идва по някой от групата.

Даскала ни изпитва. Коя е софийската планина и кой е най-високия и връх. Шах. Дискусия, дебат. Мат. Нямаме решение. Леят се напитки, малко сме шофьорите, другите си празнуват. За нас чорби, мекици, филий. Молим се да мине фадромата да изчисти малко снега та да можем да слезнем до Симитли без щети.

Минава. Малко преди нас. Застигаме я след като сме си платили на бай Стефан. Подарил съм му шапката на джудже защото я иска, внуци има човека. И без това направиха три дена непрекъснато дежурство да ни уйдисват на щенията и капризите. Заслужиха много повече, но ще е следващия път, когато се качим да изкачим връх Пирин.

Пътуването е малко притеснително. Силавана и Джони се опитват да предскажат дали групата иска да спи на Рилски манастир или просто ще минем от там, каквато е уговорката.

Не познават. Качваме се до святото място. Пътят е истински отврат. Много добре утъпкан сняг, почти заледен. "Лизгавица яка. Карам по уреди, нищо се не види, има и джигити. Бързат за някъде. То се знае на къде отиваме всички, има разлика само кой кога ще стигне. Няма как да им го кажа. Много бързат.

На манастира се оказва, че групата го е подминала. Може да не са го видели.

Отивали на дупката, Сашо ми казва, ще ни чакат. Правя опит да превзема теснолинейката до манастира. Неуспешно. Пробвам пак. Колите са много и се разминаваме на един сняг растояние. Отказвам се. Връщаме се в манастира. Паля свещ, че съм жив и цял. Паля свещ и за колата, дано и така живи и здрави се приберем. Господ чува.

Сядаме да хапнем и да се обадим на останалите. Няма връзка с този номер. И с този. Сигурно са влезли в пещерата, никой не отговаря, само служебни съобщения. Дали са си платили сметките? Решаваме, че сигурно ще спят на дупката, когато звъни Снежка. Опити за обмен на информация. Между жени. Резултатът - те отиват в друга кръчма.

Ние вече пътуваме към столицата, разбирам, че Теди трябва да пътува с моята кола. Щяла да ни чака някъде. Пак междуженска комуникация. Изненанда. Уточнявам мястото, но вече е зад мен повече от километър. Приключение. Няма връзка с Теди. Драма. Оставям Силвана и Джони. Пристига Сашо. Теди ни кълне както само един завършил духовна семинария може. Сърди ми се. А аз си я обичам, кръстница ми е все пак. Искам малко почивка, таймаут!!!

Това видях, преживях и записах за Вас аз - Тодор.

А ако Жоро ще ме снима така, обещавам да му го върна ;-)

(cc)2009 TV Текстът на договора за ползване на български